На платформа, потънала в дъждовна тъмнина, пътници се групират около въглищен паровоз, не за да стигнат по-бързо до някое място, а за да се потопят в неговото темпо. Шиптенето, тракането на колелата и равномерните удари на буталата задават телесно темпо; прозорците рамкират пейзаж, който се плъзга в ритъм, съобразен с механиката на влака. Този синхрон е целта.

Пътуващите описват рядко съвпадение: слухов пулс, визуален поток и физическо вибриране, сливащи се в едно времево цяло. Докато високоскоростните услуги поставят ефективността на първо място, пътуванията с парен влак изтъкват продължителността, превръщайки пътуването в сетивна композиция. Бавната скорост уголемява моменти — огради на ферми, живи плетове, лица в минаващи села — а чуваемото сърцебиене на машината фиксира вниманието. За едни това е носталгия; за други — умишлено забавяне, което изяснява възприятието.

Оператори и групи за опазване на наследството представят тези пътувания като исторически преживявания, но по-дълбокото привличане е в самото преживяване: хората търсят ритъм, който съвременният транспорт премахва. Докато съществува апетит към бавното, въплътено време, парните услуги ще устояват като курирани контрапункти на скоростта.