Защо някогашните мръсни кейове привличат повече посетители от лъскавите нови развлекателни площадки и стават най-ценната туристическа марка на града? Отговорът е по-малко в естетиката и повече в разказа: изоставените кейове предлагат четлива история, смесени, донякъде противоречиви атмосфери и недостиг, който лъскавите проекти трудно могат да фалшифицират. Това напрежение — между паметта и търговската привлекателност — променя начина, по който посетителите оценяват градския опит.

Старите пристанища съхраняват пластове — складове с белези от сол, ръждясали кранове и остри търговски истории — които урбанистите обобщават като автентичност. Туристите търсят тези текстури, защото обещават истории, а не инсценирано зрелище. Ниските наеми и смесените функции привличат кафенета, галерии и занаятчии, превръщайки ентропията в удобство. Съжителството на работа, памет и отдих създава устойчив културен продукт, който привлича внимание и се възприема като премиум.

Новите развлекателни зони предлагат кураторски вълнения: атракции, инсталации и полиран облик, които продават моментално удовлетворение. Високите капиталови и експлоатационни разходи стимулират хомогенизиран търговски облик и формати с билетиране, които остаряват бързо. По липса на утвърдени социални практики или многопластово минало тези зони често предлагат еднократни посещения, вместо гражданска привързаност. Резултатът е новост без повтарящата се, брандирана дълбочина, която притежават места с истински живот.

Градовете се учат да монетизират паметта: запазването на грубостта и смесената употреба може да създаде по-устойчива туристическа интелектуална собственост отколкото заличаването на миналото в името на подредено зрелище.